Connect with us

БулевАРТ

100 години Борис Виан: Да си невинен не е добродетел…

Публикувана

на

Днес, 10 март, се навършват 100 години от рождението на френския писател, поет, музикант, критик, преводач и инженер Борис Виан. Той е известен с най-вече с романите си, много от които са преведени на български език. Това са „Палав планктон“, „Пяната на дните“, „Културни развлечения“, „Заблудени мацки“ и т.н. Той е бил влиятелна фигура и на джаз сцената в Париж през първата половина на ХХ век.

Борис Виан прекарва живота си, обединявайки двете творчески страсти в него – литературата и джаза. Еднакво добър и в двете, той ни е оставил значително и значимо наследство.

С ДВОЕН ВХОД

Има всякакви игрички в обществото:

Може за ръце да се държите, да се гледате в очите,
Може да си дърпате брадите, дойде ли му времето,
Може да ви седнат в скутите
на „сляпа баба“
И по лулата ви, издула джоба,
безпогрешно да ви разпознаят.
Би могло да се направи много дълъг списък
на игричките.
От „Ох, пипни ме, докторе“ до играта на „сардели“.
Ако играта преминава и през чуждия език
на всеки в дупката, в общата дупка,
в дупката на съседа,
Би било познато и досадно.
Много по-различно е да вземеш четката
И да минеш със катран един килим персийски.
После върху него да нарежеш на парчета мъж.
И една жена след него да нарежеш.
И когато ги съединиш,
трябва да получиш истински хермафродит.
А катранът е наистина необходим –
Иначе килимът ще се изцапа с кръв.

ЕДНОРОГЪТ

На теб

Беше някъде през май и беше светло
И сърцето ми цъфтеше като млад бадем
Под дърветата с пръстеновидни клони
Ние се прегръщахме със теб
Трябва да се каже за мое оправдание
– Хайде да не се будалкаме така –
Че всичко туй извършихме върху тревата
И безброен беше броят на пълзящите гадинки
Дето ги избивах безпощадно
Плъзнали по шията на твоя крак
Трябваше да ги избивам поотделно
Както англичаните избиха бурите
Един след друг … Мръсниците
Има сигурно опиянение
(В смисъл сигурно опиянение)
Да се любиш сред полето под носа на еднорог
И тогава те обземат всякакви идеи за величие
Не не е жестоко и освен това е чисто
Фермерите също идваха да гледат,
Имах време и дори в излишък
– Невъзможно е да помниш тъй като сънувах аз –
И отидох твърде надалече чак до някакви огради
Там едно момиче русо със гърди червени като мед
Бодна ме с една касапска кука и ме сложи да вися
Трябва да се каже за нейно оправдание
– Хайде да не се будалкаме така –
Тя те искаше страхотно страшно я смущавах аз
Беше полудяла от желания повече от мен дори
Както знаеш аз съм честен повече от всеки друг
Разкажи ми най-подробно правите ли нещо там
А когато пак дойдохте тук на следващия ден
Нямаше го вече него – еднорогия му еднорог,
Там една самотна крава с рога си единствен

… С ПЪЛНИ ШЕПИ

На невинните

А ако ви запитат неочаквано:
„Добродетелно ли е да си невинен?“
Аз не бих им отговорил, но
Бих изтърсил нещо за измъкване:
„Да сте чели някога Сезан?“
Някои забравят как се лъже
И ни уверяват: „Аз не знам!“
Не можеш всичките да ги принудиш.

Наистина, да си невинен не е добродетел.
От памтивек в невинността човек се е съмнявал.
И леля ми бе фрашкана със добродетели,
Тя досега ги притежава. Тя е стара.

Добродетели са имали и в древна Гърция,
Но гърците не са били невинни,
Защото те съсякоха Сократ.

Трудно е да се отсъди, никой на това не е
присъствал.
Най-добре е при подобни обстоятелства
Да се намери начин за извъртане
И да отвърнеш, без да отговориш …
Не успееш ли да го откриеш, можеш винаги
да се самоубиеш.

НЕ БИХ ЖЕЛАЛ ДА ПУКНА
   
Не бих желал да пукна,
преди да съм видял
онези черни кучета,
които спят без сън,
маймуните от тропика
със задника им гол
и сребърните паяци,
изпридащи гнездо.
Не бих желал да пукна,
преди да съм разбрал
дали монета не е
фалшивата луна,
дали умира слънцето,
сезоните дали
наистина са четири.
Не искам аз да пукна,
преди да съм успял
да премина в рокля
през целия Париж,
без да съм надникнал
в най-калните канали
и без да съм натикал
там срамния си срам.
Не бих желал да пукна,
преди да опозная
проказата и всички
онези лоши болести,
онези седем болести …
Не ме е страх от нищо –
от зло и от добро,
ако, ако, ако
познавам ги отблизо.
Не искам да оставя
което ми харесва,
което аз ценя,
което аз познавам –
моретата зелени,
където водорасли
валсират със вълните
по плаващия пясък.
Не искам да забравя
поляните през юни,
земята как се пука
и мириса на бор.
Не бих желал да пукна
без устните на тази,
която съм обичал,
красавицата моя,
прекрасното мече,
прекрасната Урсула.
Не бих желал да пукна,
преди да съм целунал
измитото и тяло
със устни и очи.
Не казвам нещо друго,
ще бъде неприлично,
не искам да умирам,
преди да са открили
за всички вечни рози
и ден от две минути,
морето в планината
и края на смъртта.
И веселите вестници,
щастливите деца
и още толкова неща,
които спят в главите
на разни инженери,
на разни градинари,
на разни демократи,
на разни урбанисти
и умни философи …
Има толкова за виждане,
за виждане, за чуване
и толкова за чакане,
за търсене във тъмното,
но аз съзирам края
как пъпли и настъпва
с муцуната си жаба,
ръцете си разтваря
към мен, за да ме сграбчи,
госпожи, господа,
не бих желал да пукна,
преди да съм опитал
вкуса на моя страх,
най-силния на вкус,
не бих желал да пукна,
преди аз сам да вкуся
вкуса на свойта смърт.

БОРИС ВИАН

превод: Рада Баларева

twig.bg

Реклама
Advertisement

Facebook