Connect with us

Без категория

Христо Мутафчиев: да си на 50 с „Черно на бяло“

Публикувана

на

Мъжът на 50 разбира, че повечето път е извървян. Особена възраст … Трудна за преглъщане. Годините носят мъдрост и спокойствие и трябва да ги  обичаме и всяка една следа, която времето е оставило върху лицето и сърцето ни.Христо Мутафчиев навръх 4 април празнува 50 с книгата за моменти от своя живот „Черно на бяло“.

Юбилеят и премиерата със специалното участие на Станимир Гъмов, Веселин Плачков, Петър Калчев и Асен Мутафчиев са в Театър „Азарян“, където прочутият актьор и авторката на томчето Теа Денолюбова, неговата балдъза, посрещат гости. Но и двамата предупреждават, че не става дума нито за биография, нито за автобиография. В откровен разговор Христо споделя размисли за смисъла на съществуването, за границата между живота и смъртта, която открива нова гледна точка към света и ролята на човека в него.

Съкровената изповед е за сривовете и въздиганията, за социалния ангажимент, за семейството като сакрално място, за театъра и любимите роли, за таланта като изключителен късмет. Но най-вече за живота като щедър дар и привилегия.

„Не си позволявам да умирам… Щастието е във всеки миг – това мога да кажа аз“, категоричен е асът на сцената и екрана. А Теа споделя: „Исках да разбера до каква степен Христо Мутафчиев определя Христо. Какво се крие под всички железни брони, които му се налага да нахлузва. Изобщо жив ли е Христо? Или остана в онази хладна октомврийска вечер на 26 октомври 2010 година някъде между двата свята?” Съдейки по ефекта, който книгата предизвиква, Теа е успяла в мисията си да изтръгне от Христо всичко, стаено дълбоко в мислите, болките, душата, страховете. Неслучайно тя вече има две книги – „Сложи ме на пауза“ и „Боян“.

А ето и словесни етюди от изповедта на Мутафчиев. „Защо ни е даден животът? Как трябва да го живеем? Аз, разбира се, нямам отговор. Искам реално да разбера смисъла на живота, защо сме създадени, ние, човешкият род. Защото причината не е, за да продължаваме рода или за да населим Земята. Искам да разбера защо сме създадени, тогава може би ще си отговоря на въпроса и за смисъла на живота. Това ми е изключително интересно. Но не е нещо, заради което бих се заровил да търся информация или да правя научни изследвания. Нямам капацитета да приема това знание. Аз съм тъп артист, нищо повече. И ако Ая [дъщерята на Христо – б. а.] ми доведе артист, ще го набия. Хората не знаят, че не трябва да живеят чак толкова бързо. Затова и ежедневието ни е такова. Изпускаме толкова много, когато бързаме. Случва се нещо – можеш да го уловиш или да го изтървеш. И чак когато забавиш, след като нещо те е треснало, започваш да улавяш моментите. И да разбираш смисъла на живота. Аз нямам време да стоя и да мисля за живота абстрактно. Аз го живея. И не, никога не съм искал да умра. Когато умреш, ти нямаш проблем. Проблем имат само околните. Когато си тъп, е същото. Смъртта като тема никога не ме е вдъхновявала.

Може и да не личи, но у мен има страшно много благодарност. Много неща нямаше да ми се случат, ако го нямаше инсулта. Знам, че обещахме да не говорим за него. Ако не бях с инсулт, щях да съм направил някои много големи белички. Знаеш, че нещо ще се случи, но си го избегнал, защото си тръгнал по друга пътека. Това, което съм казал на кака ти, също е абсолютно вярно – че ако не ме беше ударил инсултът, щях да се убия с кола. Но съм погален. И в живота, и с инсулта. Когато се случи, хич не знаех как да го използвам. Всичко идва с времето си – именно това е мъдростта. Да се опознаеш, да знаеш с какво разполагаш. За щастие, аз не се познавам толкова добре. Щеше да е много скучно и праволинейно. Има едни дяволи, които кръстосват главата ми от време на време. Тогава става интересно. За мен болестта, трагедията… те имат роля. Карат те да видиш смисъла. Или пък да се научиш да сепарираш. Да разделяш моментите. А в интервалите да правиш каквото си искаш. Представи си: влизаш в едно сепаре, взимаш момента, изживяваш го, после излизаш. И това сепаре вече го няма. Въздушен ръкав, който те всмуква за момент, дава ти цялото щастие и после изчезва. Научих се да живея така, че да запомня, че съм живял. Знам, че съм живял по начин, който не ме кара да се страхувам, когато погледна назад. Имам само хубави спомени“.

Старостта е непрекъснато гледане назад. Мразя да гледам назад, а скоро ще ми се наложи. Мразя, защото съм само привидно железен. Много сантиментален и романтичен тип човек съм. Тази романтичност е опасна в днешния свят. /Теа: Боже, значи и той душа носи, мисля си“/. Ти мислиш, че не съм емоционален ли? Знаеш ли колко плача на тъпите американски филми? Животът изобщо не е това, което си мислим. Покрай буквализмите навън и около нас, покрай тях… има едни процепи, през които, ако ги видиш, ти се случват едни други неща.

Ако имаш сетивата да ги видиш. Мушваш се. Виждаш нещо, то е впечатляващо, но ти си отвън. Ако успееш да влезеш, ти се случват други неща. Успявам да се мушна от време на време. Но през тези процепи може да влезе само един човек. И хора, които се обичат. Гледаш странно. Ще ти дам конкретен пример, аз обичам конкретиката. Прибираш се вкъщи и като отвориш вратата на дома, ти замирисва на печено пиле. И вече знаеш – ще ядеш печено пиле. Не седиш като мокро коте, а просто се приготвяш рационално да ядеш печено пиле. Аз съм от тези, които вече изпитват глада, знам, че ще ям печено пиле, и умирам от кеф. Тоест – това е момент. Без да мисля, го взимам“.

„Страхът е като диханието. Страхът е част от невъзможността да реагираш, а не просто страх. Че в моето състояние не можех да грабна Ая, която по време на пернишкото земетресение беше още бебе, и да тичам с нея по стълбите. Страхувам се от смъртта само заради едно. Че няма да мога буквално да прегърна и целуна дъщеря си, да я погаля. Затова не си позволявам да умирам“, не се колебае Мутафчиев в „Черно на бяло“.

vlastta.bg

 

Advertisement

Facebook