Connect with us

БулевАРТ

Камелия Кондова на 50: Живея със последното сърце…

Публикувана

на

Честит рожден ден на Камелия Кондова – поетесата с изящно име и бунтарска душа, чиито стихове се запомнят още от първото прочитане.

Камелия Кондова е родена през 1969 година в Добрич.  Завършва Езикова гимназия „Гео Милев“ в родния си град. Висше образование получава във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“. Работила е като журналист. Понастоящем живее в столицата. Автор е на поетичните книги: „Повод за живот“ (1988), „Не и милост“, „Как се обича художник“ (1994), „Небе под ада“, „Тепърва ще се уча на живот“ (1998), „Малки смърти“ (2007), „Колко е живот да му се сърдя“ (2010), „Бай Георги има тъжни рамене“ (2014).

Отличавана е с Голямата награда в националния конкурс „Петя Дубарова“, с Голямата награда в националния конкурс „Веселин Ханчев“ (двукратно), с Първа награда на вестник „Литературен глас“ – Стара Загора, с Първа награда от Национален конкурс „Петър Алипиев“, Годишната награда за поезия на Съюза на българските писатели, със Сребърно летящо перо в международния конкурс за поезия на Славянска академия и мн. др. Член е на Съюза на българските писатели от 1997 г.

Животът – начин на употреба

Животът снощи зверски се напи.
(Със всички извинителни причини.)
Така поне преминахме на „ти“ –
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно!
Не става Аполон от крокодил,
повяхнали цветя не правят празник…

На втора фаза, вече свил юмрук:
Ти докога така ще ме живееш?
Споделяш ме с поредния боклук –
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол –
със кожата си всичко да усети.

И после падна под една дъга
от виненки наместо пеперуди.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

Промяна

Дългокоса… Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена…
Две деца, съпруг… Какво ми липсва?!
Ах, децата… Аз ли ги родих…
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен —
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.

И викът умира под косите ми.

****

До дъно ги изпихме чудесата.
И нямаше какво да се повтори.
Беснееше в снега разлюбен вятър –
не можеше от ярост да говори.
А го обичах толкова, че сложих
окови на стиха – и готвех супи.
И се потяха новите велможи,
че любовта не може да се купи.
Заспивах до брадата му – по-снежна
от снежната картина на ноември.
И изтъках припряната си нежност
от паяжини, листопад и нерви.
Площадът се учудваше, че мога
след толкова раздели да се смея.
На майка ми среднощната тревога
се спъваше пред факта, че Живея.
Защото всичко беше за последно –
на много бързи глътки го изпихме.
И затова, преди да се погледнем –
мълчахме дълго.
И не си простихме.

***

Когато нещо трябва да се случи,
все някой вместо мене го решава.
Дали да гледам в къщата си куче.
Кога да лягам. И кога да ставам.
И лятото самичко не пристига,
докато този някой не поиска.
Той ми подбира прочитните книги.
Той изчислява струва ли си риска.
Не се обаждай повече, не чакай!
Той забрани звезди да ми се свалят.
Останах без лице от този някой.
И без ръце – с какво да те погаля?…
Да те обичам! Кой да те обича?
От мене вече нищо не остана.
Бях истинска до вчера. Бях момиче.
Морето бях.
Сега съм само пяна…

twig.bg

Реклама
Advertisement

Facebook