Connect with us

БулевАРТ

„Малкият, голям поет“: Имах мечта, да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта…

Публикувана

на

Един от последните български интелектуалци с могъщо слово, умисленият съзерцател Валери Петров остави след себе си палитра от нежна лирика, сценарии, пиеси и преводи, сред които на драматургията и сонетите на Уилям Шекспир.

Ако не ни бе напуснал на днешната дата , изключителният поет, преводач и сценарист Валери Петров (1920 – 2014) щеше да навърши 100 години.

Преди четири година той беше сред нас, но малцина го виждаха. Не обичаше вестникарските и телевизионни шумотевици. „Малкият, голям поет“, според журналистическите клишета, си отиде от този свят тихо и скромно, както бе живял. За да ни остави великолепните си стихове и преводи. Без да го познават лично, и възрастни и деца го обичаха като близък приятел.

Да си спомним за Валери Петров!

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно – диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години – какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата – уу-уу! – като горестен зов
се дочува на кораби воя.
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!
––––-
ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ

Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса.

За хвърчащите хора

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

За спящата принцеса

Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.

Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.

Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.

Всяка изречена от него дума се помни, всеки негов стих е музика, а всяка мисъл – мъдрост…

1. „Мислете с умовете си и България ще я бъде.“

2. „Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта.“

3. „Аз съм човек на надеждата.“

4. „В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби.“

5. „Нещо много лошо се извърши в душите на хората и в отношенията им днес като резултат, безспорно, на социалните и политически промени от последните години. Най-често срещаният тип на човека – поне в градовете – е станал съвсем друг -далеч по-лош, по-груб, по-себичен – искате ли още квалификации? Добре: по-невъзпитан, по-некултурен, по-лишен от духовност в сравнение с този, който населяваше времето, в което протече животът ми. След Девети септември, а и преди него. Най-лошите черти от психиката на народа ни изскочиха на обществената повърхност и потиснаха добрите: честността, скромността, добротата, трудолюбието. Думите ми са силни, но и болката ми е такава. Дано този, който ги нарече „старческо мърморене“, излезе прав! Но, не, други са станали критериите за добро и зло, други – знаете какви – са станали главните пружини, „мотивациите“ (както е модно да се казва сега) на живота ни, личен и обществен. Не мога да се начудя на това, което стана, и което още става. Чуйте музиката, която се носи във въздуха, вижте равнището на хумора, който се излъчва от екраните…“

6. „Главната причина за пристрастяването на децата към телевизора е, мисля, в това, че е по-лесно да гледаш и слушаш наготово приказката, отколкото да я сричаш в книжката. Същото май е и при възрастните, но освен това при едните и другите, изглежда, играе роля и магнетичната сила на малкия екран. А дали книгата ще пребъде – не мога да пророкувам със сигурност. Виждам я, че прави усилия да не загине. И дано успее, но извънредно важно е, разбира се, какви мисли и чувства ще носят на хората и двата „носителя“ – книгата и екраните, малкият и големият. И специално малкият, който се оказа по-голям от големия си събрат. Защото, ако книгата трябва да заплати живота си с цената на доброто съдържание, това също ще бъде смърт.“ю

7. „…мисли всякакви на вид,
чудесни стават под перото.“
(„Спокойствие“)

8. „Хора, добрите писма са на път!“
(„Добрите писма“)

9. „Не сме ли ний и онова,
което искаме да бъдем?“
(„Под бледо небе“)

twig.bg

Advertisement

Facebook